Не очаквах, че скромният МВР шансон на Веско Маринов ще отеква така гръмко и продължително из блогове, студиа и издания. Самият шансон - посредствен и натеглив, както подобава на ведомствена инициатива, едва ли заслужава друго освен гримаса на отегчение. Откъде се взе тогава този саркастичен водопад, този несекващ хъс за иронии, тоя нов вулкан от вицове* и насмешки по повод патетичната песньовка? Признавам, че съм зачуден. Химни или "химнове", както се изрази самият певец, по света има много. Национални, ведомствени, виртуозни, халтураджийски; всякакви. Обикновено писаните по поръчка на ведомство или институция отприщват нагона за хонорар и, така да се каже, административно фиксирана слава - нагон разбираем, макар хлъзлив от гледна точка на резултата. Така се произвеждат на бял свят зализани и напарфюмирани като текст, музика и изпълнение нещица. Като упоменах парфюм, се сетих за стихове, които "парфюмен аромат не дишат" - както е в христоматийното "История" на Вапцаров, а са "навъсени и къси". На такива човек по-вярва. Може би не всички знаят, че самият Вапцаров също се е пробвал в химнописанието. Опитът не е особено успешен - и като спечелване на проект, и като естетически резултат. Да си представим за миг, че Вапцаров беше съчинил само тези или подобни на тези строфи: ХИМН Неспирно напирай, разраствай, издигай бетонни стени! На робството черната напаст потъва в далечни мъгли. Издигай в небето антени, с сирени покоя разбий! И в утрото нека засмени прогреса посрещнеме ний! 1937 г. Или: ХИМН Огромен град със звезден покрив и електрически слънца, открил вратите си широко за хилядите си деца. .... Огромен град, бетонен град, с едно бетонено сърце! Като живота - вечно млад, с протегнати напред ръце. 1937 С тези два текста поетът се включил в конкурс за химн на София. Не бил оценен високо, нямал и достатъчно връзки. Както се вижда, и добрите могат да напишат нещо плосковато, когато мотивът им е главно наградата. И когато самият жанр е такъв, че юздите му допускат само патос. Пък на дъното на успеха се мержелее другарство, близост от типа: "феодал - арт усладител". Добър резултат обикновено има, когато авторът не е мотивиран чак толкоз от предстоящата среща с напоителен хонорар, а от по-дълбоки и безкористни страсти. Като например тези на 22-годишния младеж Цецо Радославов, зарязал студентството в Лайпциг, за да се присъедини към опърпаната ни, но яростна рат по време на Сръбско-българската война през 1885 г. Човекът и не помислял за бъдещи читанки, вечерни проверки и стадиони, искал само по-бърже да дотрака бавният му трен до родината, оказала се в беда. И от немайкъде, от нетърпение и неудържим напор на емоцията заджаркал с перото още във влака: Горда Стара планина, до ней Дунава синей. Слънце Тракия огрява, над Пирина пламеней... Цветан Радославов Хаджи-Денков (1863-1931) инак е добър български психолог, предложили му преподавателска кариера във Виена, Лайпциг, Прага. Той обаче желаел да цивилизова и ограмотява не особено образованото отечество, отхвърлил престижните покани. Върнал се в България и станал учител в III мъжка гимназия в София. Дали е сбъркал или не, според преценката и ценностната система, всеки може сам да си пресметне. Песничката му обаче остана, хем, както знаем, се оказа на важно за нас място, макар доста по-късно. Вярно, че добрият ни иначе поет Георги Джагаров, който за негова радост (или по-скоро проклятие) беше прекалено високопоставен по тоталитарно време, по едно време притури трети куплет към химна на Радославов, който куплет стоя няколко десетилетия, преди да го отмахнат демократичните времена: Дружно, братя българи! С нас Москва е в мир и в бой! Партия велика води нашият победен строй! Има текстове, подходящи за химн, които не са станали такива - като например т. нар. "Химн на белия човек" - The white Man's burden**, на Ръдиард Киплинг. И химни на академии, страни и ведомства, които са станали такива, а са плоски и сладникави като биография на диктатор, докато е на власт. Според мен "интифадата" срещу смешната песничка за МВР, макар да е "непропорционална" като реакция спрямо дразнителя, говори за едно. Обществото ни е вече болезнено чувствително към непрофесионализма, особено когато му се навре в очите с апломб. Ако си полицай, лови бандитите - то ти е работата, по това ще те оценяваме. Не ни занимавай с речи, ведомствени празници и нескопосни песнички - имаме лоши спомени. А и рискуваш да навлезеш в сфери на некомпетентност, да те упрекнем в опити за формиране или съответствие на вкусове, които миришат на балалайчене и алени маци. (Можеш да го оспориш, но така е винаги когато се правят ведомствени арт-поръчки с обществена пара). И рискуваш да заприличваш на боксьора Мохамед Али, който беше доста уважаван, макар да твърдеше нескромно, че е най-великият боксьор на планетата за всички времена. Когато обаче написа книга и каза, че е и най-великият писател на планетата, му се присмяха. Присмехът е защита на добрия вкус, нищо повече. ----- *Гроздове от вицове за новия Весков "МВР-химн" висят по лозниците на сайтове, телевизионни предавания и вестници. Ето примерно нещо на Искра Ангелова от "Нощни птици": "Музиката на Веселин Маринов действа чудотворно. На негов концерт инвалид станал и си тръгнал." Или: "Има вече нова олимпийска дисциплина: хвърляне на диск с Веселин Маринов". ** Бремето на белия човек.

източник: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=-1&sectionid=5&id=0001101